Ще ни бъде чисто, ако имаме желание да се променим

Високо, високо, там, горе, където облаците срещат върха на планината и въздухът гъделичка ухайно ноздрите на туриста, съществува красивият национален парк “Рила”. Хора от цяла България и от Европа идват тук, за да се насладят на уникалната природа, единствена по рода си на целия Балкански полуостров.
Има с какво да се гордеем. Но има и от какво да се срамуваме.
Изкачвайки се с кабинковия лифт от Боровец до Ястребец, туристът поема по правата пътека до хижа “Мусала”. Август е, всичко цъфти, ухае… Красота!
Но ако човек реши да се отбие от пътеката вляво или вдясно, ще се натъкне на една отблъскваща клоака, по нашему – бунище. Вървим със сина ми и броим тоалетните хартии и всевъзможни боклуци, на които погледът, дори и да не иска, неволно се спира. И се питаш каква е тази култура човешка и специално българска…
Срещаме и други туристи по пътя. Всеки поздравява, дали е чужденец или българин, няма значение. Значи за едно имаме култура, а за друго – не. Откъде ли не идват туристи да видят красотите на Рила, но заедно с това от погледа им не убягват и боклуците, разхвърляни из планината. Навярно са учудени, че не умеем да пазим това, което имаме. Все се оплакваме от замърсен въздух, от боклуци навсякъде, но вместо да се замислим и да приберем в плик отпадъците, ги сеем навсякъде. Сякаш ни харесва да живеем в кочина. Дали с това показваме на чужденците, че обичаме страната си!?…
Имаше един ден, в който се опитахме да почистим България. Вглъбени в себе си и в неприятностите, които неминуемо ни съпътстват, ние просто не виждаме и не чувстваме, че природата явно се задъхва.
Замърсяването и изчерпването на полезните изкопаеми карат Земята да реагира по свой начин. Земетресения е имало и преди, но не толкоз често, а сега са и доста силни.
Режем клона, на който седим, заедно с дървото, пък после се чудим какви са тези болести толкова разнообразни, които постоянно тормозят жителите на планетата и специално нашенеца.
Наскоро, след почистването на София, бе организиран безплатен концерт на централния площад “Батенберг”. Организаторите на няколко пъти приканваха всички присъстващи на изявата след края й да не оставят боклуци, всеки да ги вземе със себе си в плик и да ги отнесе там, където им е мястото – в контейнерите. Но след края на концерта какво се случи? Целият площад остана засипан с боклуци… Къде бяха тогава медиите? Защо не заснеха за новините това?!… Защо във вестниците на другия ден нямаше и думичка за това безобразие?! “Отгоре” ли е така заповядано – да не се изложим пред Европа?! Сякаш там не знаят какво е положението…
Свикнали сме си с нашата кочина и не можем да се променим, не ни е присъщо. Бедни сме, но с богатството и достойнството си е отишло. Просто не мислим, че за да стане България лелеяната Швейцария, и навиците си трябва да променим. Трябва да бъдем критични, но и самокритични; да правим забележки, но и да сме в състояние да изтърпяваме, когато ни критикуват. За да може заспалият ни мозък да се събуди. И да изкореним негативното. Но най-първо трябва да имаме желание да сторим това.

Васил Софин

Заповедта на шефа не прекърши,
решил работа да свърши!

Годишно пусната субстанция,
депутати ,премирани с ваканция!

СТО ЛЕВА ЗАПЛАТА!

Цяла нощ Директорът на завода за регистрационна техника не беше спал.Пътувал и пристигнал
на време за работа.Знаел,че работниците му знаят,къде се намира в чужбина той,но решил да ги изненада приятно.Подразбира се,това приятно ,било за него.Влиза шефът в първия цех,
попаднал,пред очите му и какво видял,работниците още дремят в осем без пет,в стаята за почивка.За капак пък,видял,че някой най демонстративно бил захвърлил фас от недопушена цигара,точно пред вратата.Видял това Директорът,ядосал се и викнал:
--Какво е това бе,какво е?Аз колко пъти,ще ви казвам,щом вляза ,искам всички ,да сте на
работните си места!Вие вместо това се шляете без срам.За да ме ядосате още повече пушите
навсякъде и хвърляте фасове,където не трябва!Кой питам аз е виновен?Мълчите!Всички ще накажа!
Поел въздух шефът ,съвсем изнервен и добавил:
--Аз глупакът,вместо да преспя в Сърбия на хотел,като бял човек,си викам,-защо да похарча
пари.Това са ,сто лева,точно заплатата на един от вас ,неблагодарници.Аз мисля през цялото време за вас,а вие така се отплащате с мързел дремейки по цял ден,вместо да се трудите!
Навели омърлушени глави,работниците,унизени,сразени от думите на шефа,никой не казал нещо в своя защита,но все пак се замислили.
--Сто лева,за цял месец работа,вярно малко е,но  сто лева за едно спане на нощ в Сърбия на
хотел,май идват в множко!Това е брате стандарт!Някои,просто нямат парите за нищо!
Добре ,че шефът е умен,спестил парите не за нас , за себе си навярно.Все,пак сто лева
,като за работник си бяха сериозни пари по-това време.Стигаха,точно за две седмици
,а после,това се знае,пак на вересия със стисната празна в джоба кесия!

                                                                                                                            Васил Софин.

Упорита,умна и прекрасна,

млада,пъргава,но страшна,
всесилна,учителка,ужасна,
с трудна,ученическа домашна!

Любопитство родно,интерес,
с левчето лекуват стрес!

С политическа лъжа,плитка,
спечели време в битка!

Държавно подарен бакшиш,
пристегнат български каиш!

Завистта,истински недъг в обществото ни!

Съвсем високо горе в планината на свобода,поникнало малко,красиво цвете.Суровият климат,не попречил на дивната му хубост.Ураганни,намръщени ветрове,редувани с
дъжд и сняг не били причина цветето,да расте ухаещо,чудно в нашия на хората свят.Може би така самотно,докосвано,единствено от могъщата природа,щяло да изкара живота си,но се появил завистливия.Завидял човекът на невижданата красота,на цветето,решил,че единствен той заслужава да го види,непокътнато.Досвидява му ,че други очи ще видят и докоснат,неземната му хубост,затова без да изпитва скрупули,взел че,го стъпкал жестоко и унищожил.

Изглежда в живота обикновено,красивото,умното и не достижимото привлича нас хората
като магнит и предизвиква най-лошите ни качества-завистта и омразата.Вместо да извлечем
поука от миналото си ,да помогнем,устроим бъдещето си,ние гледаме да го унищожим.така е
устроена човешката ни същност.щом ние нямаме и другите,не трябва да имат.Запитайте се
българи,как може държавата ни да просперира по-този начин.Случайно ли е,че свестните
,умни хора се реализират не в страната ни,а далеч в чужбина.Там те намират местни патриоти,
които оценяват нашия български ум.И защо ли?Защото,те чужденците милеят за страната си.
Приватизирайки нашите умове,те умножават просперитета на държавите си.Същевременно ние,уж умните българи изоставаме,всекидневно все по-назад в управлението на страната си.
Самите ние бих казал сме виновни,щом като завистта в нас постоянно гризе,скапва душите,
ликвидира любовта в сърцата,погубва мечтите ни за по-добър живот.
По-време на социализма уж всички бяхме равни.Но нима се раждаме еднакви!Едни от нас
,както се казва още от люлката са родени с талант и интелект ,докато други хора,неимоверно
доста са назад в развитието си.Това е така,защото просто светът е създаден различен.И в
гората,като погледнем,се вижда,че няма равенство.По-силните,здрави дървета избуяват над
другите,независимо,че са посадени в един и същи ден.При добре изградена демокрация
няма равенство.Тя е стимул за всички умни,талантливи хора,които искат да направят нещо
не само за себе си,но и за страната в която са родени.За да може всички дори бедните да
живеят нормално,да не се чувстват отритнати от обществото ни.Създавайки с талант чудеса,
умните хора,ще създадат работа за всички.При нас в България,обаче не се получава.пречи ни
завистта.Докато не забравим,че тя съществува,ще потъваме към дъното,в утайката все по-
дълбоко.Няма да има измъкване!Залепнали здраво там долу,един по-един,ще изчезнем
завинаги.И когато утре се събуди последният останал българин и се чукне по-главата
възклицавайки- „какво направихме,как го постигнахме “,ще му светне,че завистта и омразата
е постигнала всичко това.Докато през това време умните,предприемчиви европейци,ще се
радват на плодовете откъснати от България ,които дават просперитет на страните им.
 Съвсем не случайно,Джон Атанасов е създал компютъра,но не тук,а в чужбина.
Нужно е да се замислим българи!Желаем ли ,честно истинския напредък на родината,
или искаме бавно и сигурно да изчезнем ,като нация.В момента ние играем „ европейска
ръченица “,чужденците през това време източват най-ценната ни кръв-талантът на умните
хора от България.С това те печелят надмощие,създавайки силна икономика за страните си.
Същевременно,ние с криво-разбраната осъществена приватизация,унищожихме работата,
хляба на хората.Надяваме се,Европейския съюз да ни изхранва.И защо да го прави?
Наливайки постоянно стоки у нас ,той подпомага икономиката си,докато нашата изцяло
,беше срината до основи.Стърчат днес само,руините останали,от земеделски стопанства,
разрушени,ограбени заводи,приватизирано ,изконсумирано,усвоено всичко ,което можеше
да се открадне.А там в бъдещето,чака той-ГЛАДЪТ.!
Да помислим и създадем условия за цветето,растящо,мъничко,блестящо.Когато,цъфне и
започне да пръска упойващ  „умен “ аромат за всички нас,да не го унищожаваме ей-така,
просто от завист.Да го запазим,свежо за България!И когато,пристигне бъдещото утре,да
кажем,че и ние се чувстваме патриоти,защото сме успели да задържим родните,безценни,
български умове!Те,ще изведат страната ни от дълбокото дъно в което се намира днес,към
просперитет и умножаване на българската нация!

Васил Софин

Учител, талантлив просмука,
в детските глави,наука! 

Хвана влажна гуша,
ненаситна ,гладна суша!

Пред касата пари погали,
на безработен,помощ дали!

На гости пристигнаха бедите,
горивата,вдигнаха цените!

ИЗКУСТВОТО ДА ОБИЧАШ И ДА БЪДЕШ ОБИЧАН!

Оказва се , че в нашия модерен свят да обичаш също е изкуство.Забързани в сложното житейско ежедневие ,тормозени системно от безработица и невъзможност да си платим
сметките ,ние забравяме какво е любов.
Да обичаш ей така ,без корист,хората,да се опитваш да помагаш  на нуждаещите се ,да се
раздаваш изцяло за тях, това действително е изкуство.
Така също да уважаваш половинката до теб,да показваш изцяло с действията си,че я обичаш.
Да умееш постоянно да изненадваш с нещо приятно ,с думи да градиш любов - за това трябва
да притежаваш талант или да владееш изкуството да обичаш до съвършенство.
И въпреки срещаните трудности в живота на всеки от нас трябва да намерим сили да  се
усмихнем,да бъдем любезни ,да успокоим човека отсреща .Така с думи и с действие ще
докажем дори на онзи,който мрази всичко и всеки и не знае защо го прави ,че наистина
съществува тя-обичта!
Може би някой ще махне с ръка и ще каже ,че не си заслужава такова себе-раздаване.
Напротив ,бих казал,да видиш срещу себе си чуждата усмивка ,да чуеш приятен топъл
глас-едва тогава ще  осъзнаеш, че действително си е заслужавало да се стараеш да бъдеш
такъв.Защото да си обичан също е изкуство.Но за да го постигнеш,първо трябва да дадеш
нещо от себе си.Какво е то?Това е неопетненото и чисто сърце,в което липсва интригата,
завистта,омразата.Няма в него алчност,няма измама.То е пълно с любов.Всичко наоколо го
радва-красотата на деня,полъхът на вятъра,дъждът.Дори пренебрежението и обидите на
някои не могат да отчаят такова сърце,което е постигнало изкуството на любовта.
когато човек раздава обич,съвсем естествено е и да получава обич.Това значи ,че е постигнал
изкуството да обича,а също така,че е обичан.Максимата „Правете любов,а не война!“ми се
струва особено подходяща в нашия объркан свят.Изтрием ли негативизма у себе си,значи сме постигнали основното.А то е да не мразим - хората, а още по-малко - животните.С действията
си да покажем,да се борим за баланса в природата;обичаме света,защото живеем в него.И щом
е така,да направим възможното той да бъде прекрасен.
Именно изкуството да обичаме и да ни обичат ще постигне това.Но за да го овладеем,всеки от нас,хората,трябва да си зададе въпроса: „Защо сме родени,по прищявка на родителите си или сме грешка на природата?“ Ако помислим, ще осъзнаем,че нищо на този свят не е случайно.А това означава,че не сме родени само за алчните си лични амбиции.Ние,хората,бих казал,сме родени да овладеем изкуството да обичаме и да сме обичани?


                                                                                                                       Васил Софин

Държавно,предизвикан ентусиазъм,
народ в нервен спазъм!

Гладни българи мнозина,
в стягаща ,колани дисциплина!

Пред банкомата неотлъчни,
пари в ръчички сръчни!

Сложил кубче лед,
установил в уиски ред!

Буйна пяна активира,
нерви в газираната бира!

Крака на сухо сгуши,
в река,рибар с ботуши!

Незабравими сладки мигове

В живота на всеки съществуват важни мигове. Мигът, в който сме родени, не може да бъде запомнен. Но мигът на първия училищен звънец, на запознанството със съученици и учители се помни дълго, ако не завинаги. Всяка майка и баща, които изпращат децата си в първи клас, отново чувстват онзи незабравим миг, който е отминал отдавна. Връщайки се в паметта си, пак всички преживяваме оня трепет на вълнение и радост от новото и неочакваното. Минавайки през годините в училище, се изграждаме като личности и всеки добива знания и опит, които в бъдеще му помагат да преодолява препятствията в живота. А те неминуемо се появяват. Когато удари последният училищен звънец, пък осъзнаваме, че нещо от нас си е отишло завинаги. Отново ни се иска да сме ученици, но мигът, нашият сладък миг, училищният миг си е отишъл.
Изпратени от учители, родители и приятели, поемаме по нов вълнуващ път. Пак се сблъскваме с новото, понякога и с неочакваното, но упорито продължаваме. Изпращайки децата си абитуриенти, родителите отново съпреживяват онзи сладък миг, който отдавна е отминал за тях. Те иначе пак се виждат млади и хубави, усещат тръпката, радостта от живота. Понякога дори сълзи се появяват в очите им, но това е от радост и умиление, че са успели да отгледат и възпитат достойни млади граждани на републиката, с които се надяват в бъдеще да се гордеят.
Вълнуват се обаче най-вече абитуриентите. Завършили, те вече виждат света в краката си. Той е техен целият. Но за да постигнат щастието и целите в живота си, ти е нужен неукротим дух, упорит труд, вяра в себе си, борбеност.
Когато пък дойде мигът на влюбване, ни се струва, че всички хора са с нас. Поглеждаме наляво, поглеждаме надясно и мислим,че и другите като нас са влюбени. Красиво, изкушаващо цвете е любовта! Когато пристигне в душата ти, то те завладява не само тялом. Сърцата, събрани заедно, почват да туптят по-уверено, по-силно. После идва мигът, когато казваш “да” в ритуалната зала, за да се обречеш на вярност на партньора си, да създадеш семейство. Остава завинаги споменът. Той ни сгрява през целия живот. Връщаме се после понякога назад, преглеждайки сватбените снимки, и пак се виждаме млади, влюбени, унесени. Мигът си е отишъл, вярно. Но все пак той продължава да живее самостоятелно, вътре в нас, и в даден момент ни бодва в сърцето. Това ни стига, за да бъде пълна душата ни.
Красиви и мили са нашите деца, създадени и родени с любов. Какви трепетни мигове за майка и баща, за баба и дядо! Всеки по своему се радва на малките. Докато израстват после децата, в тях виждаме нашето малко Аз; мига, който е отминал за нас, но и мига, в който понякога се връщаме.
Виждаме майка си и баща си, братя и сестри и ни става мило на душата. Това сгрява мисълта ни, радва ни, че не сме изгубили детската си чистота. Затова се и казва понякога, че бабите и дядовците се вдетиняват. Защо, нима е лошо!?…
Красиви и запомнящи се мигове са ваканциите, прекарани в чужбина или сред родната красива природа.
Целият забързан живот е изпъстрен с мигове, някои – сладки, запомнящи се, други – не. За неприятните спомени, които съпътстват доста от нас, не трябва да мислим. Макар понякога неизбежно да се връщаме към тях, просто е нужно да се огледаме, да видим хубавото и да се постараем да правим добро. Тогава със сигурност ще се почувстваме по-добре и негативното, родено за миг в главите ни, ще изчезне. За да може, когато остареем, връщайки се в спомените си, да бъдем щастливи, че животът ни е бил ползотворен.
Създали сме живот, нашите ръце и ум са създали красота, допринесли сме някои хора от обществото ни да бъдат щастливи.
Виждайки отново тези щастливи мигове, пак ще усетим вятъра, който разрошва косите ни; слънцето, което ни милва; ще почувстваме свежия въздух. Ще знаем, че в сърцата на нашите близки и познати нашето място няма да изстине, а ще остане в спомена. Завинаги!

Васил Софин

Безпощадно времето облиза,
за влага на бедния каприза!